Август дойде натоварен с очаквания. И най-голямото от тях беше отпуската. Когато преди година и половина се хванах на работа в офис след има-няма десет години като преводач на свободна практика и неограничен от работно време, една от основните причини да се простя със "свободата" на работата у дома и да приема "оковите" на офиса беше, че копнеех да имам отпуска. Полагаема платена отпуска, която с чиста съвест да прекарам на плажа или където си искам, а не няколко откраднати от работата дни, които после да си платя с бързане, допълнителни преводи и безсънни нощи. Сега ме чакаше точно това блаженство - пълна почивка и море. Но преди това трябваше да свърша нещо дългоочаквано и малко страшно.
Трябваше да се видя с бившия си приятел (онзи, на когото дължах невероятната си мотивация). Щеше да ни е за пръв път от пролетта насам. Тогава бях 108-110 килограма, а сега съм 103. Разликата на хартия е голяма, но все още не съм паднала и един размер надолу. (Проклета геометрия!) Дали той ще я види? Дали ще я оцени? Бях подготвена, че няма да бъде впечатлен. Нямаше да позволя това да ме демотивира. Но както често става, накрая се оказах подготвена за по-малката грижа и неподготвена за онова, което наистина се случи.
Срещата не беше любовна. Всъщност си имаше съвсем конкретен и делови повод. Господинът отдавна замисля един интернет проект, но за да го стартира му трябва подкрепа от човек с добър английски и това бях аз. Трябваше да се съберем, да напишем няколко текста, да добавим снимки и разни такива дигитални неща свързани с мислене. Бях му нахвърляла какво ще ми трябва около две седмици преди наистина да се видим. Той е зает човек (като повечето от нас). Понякога работата го залива и докато оцелява във водовъртежа на текущите задачи забравя онези, които не изискват кризисни мерки. Като подготовката за въпросния интернет проект. Затова му напомнях. Няколко пъти. Исках да свършим работата и да имаме време да се видим.
Е, видяхме се. Отидох и установих, че не е подготвил нищо. Тепърва се заехме със снимки и проучвания. Тепърва започнахме да обмисляме подробности, които можеше да са подготвени преди дни. Тепърва... Стана ми криво. Почувствах се сякаш съм направила подарък - време и усилия - и този подарък е бил пренебрегнат и захвърлен. Приех го като липса на уважение. Знам, че не беше точно така, но се разочаровах. И в рамките на няколко часа моят основен мотиватор се изпари.
Няма какво да се правя на интересна. Таях надежди да си го върна. Моята изпусната любов, в която се бях вкопчила. Глупави и наивни надежди, необосновани и тласкащи ме към връзка, което всъщност не искам, но ми даваха сили. А сега вече не се надявах. Заминах за Созопол объркана. Бях решила, че ще си спазвам диетата (тоест няма да си надвишавам калориите), няма да прекалявам с пържената риба, палачинките с "Нутела" и дюнерите (колкото и да ги обичам) и ще правя силови упражнения в стаята. Добри намерения, но много трудни за реализация. Нямах представа дали ще успея. Всъщност изпитвах сериозни съмнения. Вече не виждах смисъл, но дори и само на инат щях поне да опитам.
Първите два-три дни се справях много добре - салати, диня, сирене и пуешка шунка. Дори пържената риба се оказа не дотам страшна като съдържание, така че поне едното от морските ми удоволствия стана възможно в контролирани количества. Дори опитах да си направя тренировка за крака в стаята, но бързо се отказах. Честно казано имах чувството, че се подлагам на някакво изтезание и просто спрях. Освен че упражненията ми се сториха наистина тежки, това просто не беше мястото. Липсваше ми атмосферата на залата и съм сигурна, че другия път, ако се хвърля да тренирам по време на отпуска, ще си намеря фитнес, в който да го направя.
Вместо да се мъча, реших да наблегна на плуването. То поне ми е приятно едновременно за тялото и за духа, защото до тази година не го можех и всеки метър вода без да докосвам дъното си е победа за мен. Дори успях да си направя мускулна треска. От онази правилната - която се усеща на следващия ден и е знак, че мускулите се възстановяват по-силни от преди. По някое време от десетдневния ми престой в рая обаче зовът на дюнера и палачинките стана прекалено силен и малко по малко изпуснах юздите. Спрях да пиша какво и колко съм яла и на няколко пъти дори съзнателно преядох. Може да се каже, че си взех отпуска дори от хранителния режим и спорта.
По принцип това е рисковано решение, тъй като такава отпуска често се оказва перманентна. Особено когато човек е изгубил основен стимул и се намира в безвъздушно пространство както аз. Но извадих късмет. Първо ме подкрепи кантарът, който въпреки всичко беше мръднал леко надолу, а после се върнах и към фитнеса. Там опиянението от увеличаването на тежестите и дългоочакваното разделяне на тренировката от цяло тяло на горна и долна част ми възвърнаха част от юлската инерция. Най-големият подарък дойде в края на месеца - на рождения ми ден - когато мрачното време ме принуди да пробвам чифт дънки, които спрях да нося, защото ми отесняха. Изненадата от това, че са ми точно по мярка, беше толкова сладка, че най-сетне осъзнах - това е причината да правя всичко! Това е причината да се потя в залата, да и посвещавам малкото си свободни вечери, да броя калориите на всяко хранене и постоянно да мисля за храна и да планирам покупки. Усилията ми не се осмислят не от нечие чуждо мнение или комплимент. Осмислят се от усещането за сила в залата, от промяната в начина, по който ми стоят дрехите, от олекването на стъпките ми, от превръщането на високите токчета от инструмент за мъчение в удобна обувка, която може да се носи по цял ден. Осмислят се от промяната, която само аз мога да усетя и оценя.
Осъзнах, че каквато и да е била началната ми мотивация и колкото и добре да е работила, в крайна сметка правя това за себе си. Всичко останало е бонус. Да, факт е, че без надеждата за връщане към миналото няма да ми е толкова лесно да бъда перфектна в усилията си. Но нужно ли е да съм перфектна? Имам да свалям между 30 и 40 килограма, а това не става за месец-два. Предстои ми дълго пътуване, а след него (дай боже!) цял живот поддръжка. Боря се не само да видя определено число на кантара, а да си създам навици, които да ме връщат в правия път, когато кривна. Съвършенството няма как да ми ги даде.
В крайна сметка разочарованието подари повече, отколкото ми отне. Отне ми една измислена любов и ми даде приятел, отне ми една нестабилна причина да продължа напред и ми даде една истинска. А накрая ми върна и усещането, че завися единствено от себе си. Сега хем ми е по-трудно, хем съм по-уверена. Странно, а? Странно е. Странно и хубаво.
Готова съм за есента...
Няма коментари:
Публикуване на коментар