Знам, знам. Много дълго време си дадох за мислене. Започнах в началото на септември, а октомври вече почти е изтече и нищо.
Е, почти нищо. Истината е, че за това време наистина доста помислих. Няколко пъти се отказвах от намеренията си да се върна в борбата и няколко пъти отново ги подхващах. Битката със самата мен беше дълга като размисъла, а успехът - променлив като терен за екстремен мотокрос. Важното е обаче, че не беше напразна.
Както вече споменах, това лято в живота и съответно в ежедневието ми настъпиха някои доста сериозни промени. Наистина се надявах те да се превърнат в двигател за поредния ми опит за отслабване, но за последните два месеца се наложи един доста предвидим всъщност извод - човек не бива да започва диета, ако се намира под извънреден стрес. И ключовата дума в случая е "извънреден". Сега ще ви обясня какво имам предвид.
Като средностатистическа жена от голям град, със съвременна офис професия, много добре знам, че стресът е неизменна част от живота. Дали ще ме изнервят работата, липсата на работа или пък прекомерният и обем, липсата на контакти с хора или прекомерното общуване с определени индивиди, ограниченото време в денонощието или оскъдната слънчева светлина, парите или липсата на пари, няма особено значение. По-важното е, че трябва да си призная, че стресът никога не изчезва напълно от живота ми и ако чакам момент, в който да съм напълно спокойна, за да направя нещо за себе си, това значи никога да не си обърна внимание. Затова се налага да приема стреса като константа, като част от пейзажа, и да го имам предвид при всички свои целящи редукция на заемания от мен обем в пространството.
Това е моят добър приятел обичайният стрес. Последните няколко месеца обаче бяха особено щедри и обявиха промоция - на цената на едно ежедневие получавам бонус двойна или тройна доза стресови фактори. Промоционалните периоди рядко траят дълго (този въобще не ми е пръв и едва ли ще си остане последен, макар че дай боже времето да ме опровергае), но пък за сметка на това са особено изнервящи. И този път всичко е свързано с промяната на графата "семейно положение" в профилите ми от "необвързана" на "обвързана".
Сигурно ще си кажете, че говоря глупости - та нали това е щастливо събитие?! Би трябвало да се нося на крилете на любовта с лека като перце душа. Но истината е, че дори хубавите неща в живота са източник на стрес. Даже да оставим настрана неизтеклия още период на напасване на многобройните чепове, които аз и скъпата ми твърде подобна на мен и твърде различна от мен половинка старателно сме си отгледали през годините, навиците ми се преобърнаха с главата надолу.
Ако допреди три месеца готвех само за себе си и можех да си позволя да го правя само за по едно хранене, в момента готвя за двама души и да планирам менюто поне приблизително за следващите два или три дни. Това изисква нов начин на мислене, който още не мога да усвоя. Същото важи за необходимостта да живея на две места и свързаното с това постоянно пренасяне на дрехи, тоалетни и битови принадлежности, между къщата на любимия и апартамента на родителите ми - една удивително енергоемка и обемиста процедура дори след закупуването на две бройки от куп неща. А пък за пътуването между два града по два пъти дневно пет пъти в седмицата да не говорим. Признавам, че самият път ми е дори приятен, но свързаната с него организация все още изисква усилия и разбива някои планове.
Накратко казано промените в живота ми през последните три месеца разклатиха дори съществуващите ми добри навици. Щом станах нередовна в школата по салса, спрях да се гримирам и престанах да пия дежурните 3 литра вода на ден, значи нещата са особено сериозни и въобще не е странно, че така и не успях да започна да следя какво и колко ям. Не за друго, но това си е промяна, която изисква големи усилия на волята от моя страна, време за подготовка, интелектуален и емоционален ресурс за планиране и изпълнение, а в момента всичките ми сили отиват в опитите ми да изкопая нов коловоз за промененото си ежедневие и някак да наместя в него парчетата мозайка, приземили се изневиделица незнайно откъде.
Хубавото в цялата работа е, че добрите навици вече започват да ми липсват. Усещам го особено силно от седмица-две насам - откакто справянето с някои от новите ми предизвикателства започна да се превръща в навик, откакто взех да свиквам с новия си режим. Така че изводът е ясен. Време е за завръщане. Няма да е с гръм и трясък, но пък планът никога не е бил да има гръм и трясък. Важното е да има ход напред, а такъв определено има.
Дори има
план...
