Някъде в представянията си съм писала, че се боря с теглото си от пубертета насам. Качвала съм, сваляла съм, пак съм качвала и пак съм сваляла, но никога не е имало момент, в който да си кажа: "Това е. Така съм си добре." Голямото събитие, което се случи преди две години и с което започва този пътепис е решението ми да направя този (пореден) опит за отслабване публичен. Ама наистина публичен. Профилът ми в Спаркпийпъл винаги е бил видим, но към него интерес са проявявали само други потребители на сайта - някакви имагинерни американци, които никога през живота си няма да срещна и които няма да ме държат отговорна за неспазването на обещанията към себе си (ако и в сайта на сто места да пише, че могат да го направят). Но od изложа плановете и провалите си на показ пред хора, които познавам, които ще виждам постоянно и които с най-добри намерения ще ме разпитват какво става и докъде съм стигнала… Това беше друго нещо. За подобна стъпка се изисква голяма смелост или сериозно отчаяние.
При мен беше второто. Началото на 2013-та беше трудно за мен. Преживях раздяла и при това много тежко. Един от доводите на младежа за нея бяха размерите ми, които се бяха увеличили по време на не особено успешната ни връзка, но от отхвърлянето само продължиха да нарастват. Така един прекрасен ден за пръв път в живота си видях на кантара ужасяващо число - 110! Очевидно не съм пожелала да го въведа в Спаркпийпъл, откъдето е снимката на "маршрута" по-долу. Вместо това съм се вкопчила в 109,9. До такава степен не съм искала да приема онова, което се случва. Не исках да съм сама, не исках да ме отхвърлят защото съм дебела, не исках да съм дебела… Яд ме беше на младежа, на мен, на вселената и на всичко останало и единственото решение, което виждах, беше да отслабна и да добия толкова впечатляващ вид, че да му натрия носа (на младежа, а може би и на света). Поех си дъх и се хвърлих в дълбокото.
