Отивам, отивам, отивам… Отидох!

Голямо убеждаване падна в последните няколко дни. Ако погледна стената си във "Фейсбук" вероятно ще ме хване срам. То не бяха статуси, не бяха картинки, не бяха публикации в блога… А това е само върхът на айсберга. Невидими завинаги (и слава богу) ще останат безброй вътрешни диалози в които се самоубеждавам да отида на фитнес.

Бях си обещала, че ще го направя този уикенд и за малко да не го изпълня. Мога да кажа, че е от мързел, но всъщност си беше от страх. Ами ако някой ме попита защо не съм ходила толкова време, какво ще отговарям? Ами ако ме нахокат за несериозността? Ами ако се изложа по някакъв начин? Знам, че има нови уреди. Ами ако не се справя с тях? Ами ако не мога да се справя с тежестите, с които съм тренирала преди?  Ами ако изглеждам по-зле в дрехите си за трениране? Ами ако те въобще не ми станат? Ами ако съм смешна?

Краката знаят пътя

Тази няма да я бъде!

Преди около две седмици се събудих с болки в стъпалата. Случи ми се за пръв път от девет месеца. А преди това ми беше ежедневие. Миналата година по това време ми трябваха поне 15 минути, за да започна да стъпвам на цяло ходило. Всяка сутрин. След това вечер се връщаше с умората от деня, с високите токове и с натрапчивата мисъл, че може би остарявам.Случвало се е да се замисля дали да не се прибера боса. Дори бях започнала да си купувам ниски обувки. А аз въобще не обичам ниски обувки!

Болката ме стресна повече отколкото числото 98, което от време на време се връща на кантара, защото колкото и да се вторачвам в дисплея му, кантарът просто показва едни числа за по няколко секунди. Утре те ще са различни, както са били различни вчера. Макар от математическа гледна точка да са реални, от гледна точка на живота ми са имагинерни, защото не водят до каквато и да било промяна в качеството му. Но болката води.

Проект "Рано пиле рано пише"

Всичко ще си изпея. Така възнамерявам. Или поне ще си го излея на белия лист/компютърния екран.

Поводът за това заявление е, че от много време мечтая да си имам блог, а сега когато най-сетне се намериха няколко души, които дори му четат публикациите, аз взех, че го изоставих. Прстете ми за това! Имам си извинения. Някои дори биха могли да минат за добри. Причините обаче още не съм ги напипала съвсем. Знам само, че ми е трудно да си довършвам текстовете и съответно блогът ми е пълен с недописани и непубликувани парчета текст, чиято нишка отдавна съм изгубила.

Част от проблема е, че за мен тези публикации винаги са плод на някаква силна моментна емоция - реакция към нещо видяно или прочетено, към нещо преживяно, към внезапното или не толкова внезапно осъзнаване на някоя истина за себе си. Дори рецептите в повечето случаи ги започвам докато консумирам показаното на снимките или поне на най-новите от тях. А ако случайно трябва да прекъсна писането по някаква причина - например, защото трябва да ходя на работа, както сега - емоцията отшумява, а с нея се губи и смисълът, който съм искала да вложа.

Това не е хубаво за един прохождащ блогър, но пък от друга страна никак не е лошо. След като съм наясно с поне един от проблемите, които захвърлят чедото ми в забвение, реших да направя нещо по въпроса. Първо, ще се опитам (макар че не обещавам да успея) да направя публикациите малко по-кратки и съответно лесни за дописване. Второ, ще им посветя тяхно собствено време. Един час дневно сутрин преди дори да съм станала от леглото, ако трябва. Всеки ден - и почивен, и работен. (За тази идея благодаря на Сев! Тя си знае с кое ме е подпалила.) И трето, за да имам за какво да пиша, бавно и трудно се връщам към диетата и спорта.  Но това последното не от днес. От утре може би. Или най-късно от другия месец.

А сега наистина трябва да тръгвам за работа.  Ще го направя с чувството за изпълнен дълг, защото днес новоилюпеното ранно пиле успя да си завърши публикацията - на един дъх и почти в рамките на предвидения срок.

До скоро писане!