Завръщане в залата - за радост и съжаление

Време е да си го призная. Фитнесът не е моята любов за цял живот. Харесвам го. Дори го обичам. Определено обичам резултатите, които ми дава. Разтоварва ме от стреса и грижите. Но го използвам като заместител. Той запълва времето ми и държи ума ми зает, когато в живота ми няма достатъчно любов. Появи ли се тя, той малко по-малко отстъпва някъде в страни. Докато го изоставя съвсем. Докато го забравя напълно.

За това къде бях през лятото и защо Анелия хем е на диета, хем не е

Вече е септември. Лятото се изниза малко като в полусън. Особено моят любим август. Оставих го да ми се изплъзне. Да ми изтече през пръстите като пясък. Не ми избяга. Просто докато търпеливо чакаше да му обърна внимание, времето му изтече. Остави ме с целувка и подозирам, че дори е прошепнал на септември да се грижи за мен.

Защо стана така? Кой е виновен? #Кой?! Кой-кой - аз разбира се. Изгубих се. Забравих накъде вървя и вместо да следвам пътеката, която искам, започнах да следвам онези, с които съм свикнала. Което доказва силата на навика. Добре, че навиците могат да бъдат променяни!

Предните два абзаца звучат много загадъчно, но зад тях стои съвсем банална история. Накратко…

В началото на юни стана една година откакто Анелия е на диета. Много неравно пътуване беше до тук. С големи възходи и спадове, а преди това и после с малки такива. При това няма изгледи да се уравновесява или да свършва. Започнах с ясен план и увереност, че знам горе-долу какво ме очаква и какво ще се случи. Е, не знаех. Въпреки многото предишни диети и периоди на физическа активност, които са ме научили на доста за самата мен и отслабването, се оказа, че имам още много какво да уча.
В тази публикация съм събрала една част от прозренията, до които стигнах за тази година. Част от тях са стари, но досега не исках да ги приема. Друга част ми дойдоха съвсем изневиделица. Тук там ще казвам кое какво е. И така, без някакъв определен ред, започвам:

Една година в графики и снимки

На 1 юни 2014 стана точно една година откакто предприех приключението с отслабването. Една година! Доста време е това и за него изминах много дълъг път. Вярно, че имах планове да съм много по-напред в отслабването. Не успях да ги осъществя, защото многократно се отклонявах от плана, и затова преди да седна да пиша тази публикация се чувствах малко разочарована от себе си. Всъщност си се чувствам така откакто започнах да се отклонявам и се забих на платото. (Имам предвид период от няколко седмици до няколко месеца, в който човек на диета спира да отслабва и теглото му или се задържа на едно ниво, или се покачва малко. Моят трая 6 месеца.) Но годишнината на диетата попромени нещата.

Не сама по себе си, разбира се. Празниците и бележитите дати нищо не променят, ако човек не реши да ги използва. Е, аз реших да я използвам като добър повод да си направя рекапитулация. Съставянето на долния списък със събирането на помощните материали ми отне цяла седмица, но си струваше. Постави всичко случило се, постигнато, пропуснато и променено в перспектива. И познайте какво! Оказа се, че не само нямам никакви причини да се чувствам разочарована от себе си, но дори имам поводи за гордост. Защото през изминалата година:

Диетата на Анелия, част 2 - Движението

Преди няколко дни описах как се храня на тази диета. Но истината е, че няма ефективен режим за отслабване и поддържане на тегло, който да не включва и движение. Така че...
Знаете ли кои са най-ефективните упражнения за отслабване? Онези които човек прави. Факт. И най-добрата фитнес програма няма да си постигне целите, ако не се изпълнява. Затова е ужасно важно като се хвърли човек в спортния водовъртеж, да намери нещата, които му допадат и към които може да се придържа. Точно затова този път си направих програмата по интереси, а след това по правилата и се получи това...

Диетата на Анелия, част 1 - Храненето

За последните дни няколко пъти ме попитаха в какво се състои режимът ми, което ме накара да се замисля, че последната ми публикация по въпроса беше доста отдавна. Явно е време да напиша нова. Моментът е подходящ, за да извлека и аз полза от цялата работа. След дългата почивка, която си взех от диетата и фитнеса, сега още си припомням правилата и ще ми дойде добре да ги разпиша. И започвам от храненето.
Диетата ми е проста. Броя си калориите. Обикновено като го кажа, следва въпросът: "Ама това не е ли много досадно/трудоемко/трудно?" За мен не е. Наистина отделям време, за да запиша храната си (най-добре веднага след като я изям и преди да съм забравила какво съм яла), но имам начини да си улеснявам живота. От една страна не смятам на ръка, а от друга - вече съм си изработила правила за "сглобяване" на рецепти, които пестят много мислене и писане.

Рано пиле в кълчища, но с усмивка на уста

Напоследък проект "Рано пиле, рано пише" нещо буксува. От майските празници насам ранното ставане взе да ми се струва доста трудно и това се отразява на способността ми да пиша. Докато повечето сили отиват в опитите да задържа очите си отворени (или въобще да ги отворя), ми се струва някак трудно да си намирам теми, а когато успея, думите не ми се подреждат сами, както съм свикнала. Но това не значи, че съм се отказала. Никак даже. Казаното дотук може да звучи като оправдание, но всъщност е въведение към малко самохвалство.
Защото причината за цялата ми съненост е нещо много хубаво - върнах се.
Върнах се във фитнес залата, върнах се в кухнята, върнах се в залата за танци, а най-хубавото е, че малко по малко се връщам и на дансинга. Не, няма повторение. Залата за танци е в школата, където са ми уроците, а дансингът е в нощния клуб, където правят салса партитата.

За новите дрехи по време на отслабване

Вчера бях в мола.

Колко префърцунено звучи! Но е факт. Вчера бях в мола. А също така онзи ден и по-онзи ден. За трите си посещения там се сдобих с шест блузи и два клина, които обективно погледнато не са ми от първа необходимост. Особено от финансова гледна точка, макар повечето да са с намаление. Всъщност са шест блузи, два клина, четири лака и едно червило. Забелязвате ли тенденцията?

С настъпването на пролетта и смяната на времето в мен се е пробудил копнежът да променя отражението си в огледалото. Това включва връщането ми към диетата, спорта и опитите за отслабване. Но също така обновяване на гардероба и допълване на колекцията ми от козметика, което не е обективна необходимост. Старите ми дрехи не са се износили или скъсали. В момента нито една от тях няма нужда от подмяна и всички ми стават. Всичко е носимо. Разходите за нови не са оправдани. Ако не си купя нищо ново още една година, никой няма да забележи. Освен мен. Защото колкото и прагматично достатъчен да е гардеробът ми, той вече не върши основната си работа - не ме изразява.

Отивам, отивам, отивам… Отидох!

Голямо убеждаване падна в последните няколко дни. Ако погледна стената си във "Фейсбук" вероятно ще ме хване срам. То не бяха статуси, не бяха картинки, не бяха публикации в блога… А това е само върхът на айсберга. Невидими завинаги (и слава богу) ще останат безброй вътрешни диалози в които се самоубеждавам да отида на фитнес.

Бях си обещала, че ще го направя този уикенд и за малко да не го изпълня. Мога да кажа, че е от мързел, но всъщност си беше от страх. Ами ако някой ме попита защо не съм ходила толкова време, какво ще отговарям? Ами ако ме нахокат за несериозността? Ами ако се изложа по някакъв начин? Знам, че има нови уреди. Ами ако не се справя с тях? Ами ако не мога да се справя с тежестите, с които съм тренирала преди?  Ами ако изглеждам по-зле в дрехите си за трениране? Ами ако те въобще не ми станат? Ами ако съм смешна?

Краката знаят пътя

Тази няма да я бъде!

Преди около две седмици се събудих с болки в стъпалата. Случи ми се за пръв път от девет месеца. А преди това ми беше ежедневие. Миналата година по това време ми трябваха поне 15 минути, за да започна да стъпвам на цяло ходило. Всяка сутрин. След това вечер се връщаше с умората от деня, с високите токове и с натрапчивата мисъл, че може би остарявам.Случвало се е да се замисля дали да не се прибера боса. Дори бях започнала да си купувам ниски обувки. А аз въобще не обичам ниски обувки!

Болката ме стресна повече отколкото числото 98, което от време на време се връща на кантара, защото колкото и да се вторачвам в дисплея му, кантарът просто показва едни числа за по няколко секунди. Утре те ще са различни, както са били различни вчера. Макар от математическа гледна точка да са реални, от гледна точка на живота ми са имагинерни, защото не водят до каквато и да било промяна в качеството му. Но болката води.

Проект "Рано пиле рано пише"

Всичко ще си изпея. Така възнамерявам. Или поне ще си го излея на белия лист/компютърния екран.

Поводът за това заявление е, че от много време мечтая да си имам блог, а сега когато най-сетне се намериха няколко души, които дори му четат публикациите, аз взех, че го изоставих. Прстете ми за това! Имам си извинения. Някои дори биха могли да минат за добри. Причините обаче още не съм ги напипала съвсем. Знам само, че ми е трудно да си довършвам текстовете и съответно блогът ми е пълен с недописани и непубликувани парчета текст, чиято нишка отдавна съм изгубила.

Част от проблема е, че за мен тези публикации винаги са плод на някаква силна моментна емоция - реакция към нещо видяно или прочетено, към нещо преживяно, към внезапното или не толкова внезапно осъзнаване на някоя истина за себе си. Дори рецептите в повечето случаи ги започвам докато консумирам показаното на снимките или поне на най-новите от тях. А ако случайно трябва да прекъсна писането по някаква причина - например, защото трябва да ходя на работа, както сега - емоцията отшумява, а с нея се губи и смисълът, който съм искала да вложа.

Това не е хубаво за един прохождащ блогър, но пък от друга страна никак не е лошо. След като съм наясно с поне един от проблемите, които захвърлят чедото ми в забвение, реших да направя нещо по въпроса. Първо, ще се опитам (макар че не обещавам да успея) да направя публикациите малко по-кратки и съответно лесни за дописване. Второ, ще им посветя тяхно собствено време. Един час дневно сутрин преди дори да съм станала от леглото, ако трябва. Всеки ден - и почивен, и работен. (За тази идея благодаря на Сев! Тя си знае с кое ме е подпалила.) И трето, за да имам за какво да пиша, бавно и трудно се връщам към диетата и спорта.  Но това последното не от днес. От утре може би. Или най-късно от другия месец.

А сега наистина трябва да тръгвам за работа.  Ще го направя с чувството за изпълнен дълг, защото днес новоилюпеното ранно пиле успя да си завърши публикацията - на един дъх и почти в рамките на предвидения срок.

До скоро писане!

За несъвършения ум или как любовта може да обърне влак

За последните две седмици разликата в теглото ми е 5 килограма. Нагоре.

Това е тъжна новина. Интересното обаче е, че не е чак толкова тъжна. Не ми е приятно, че се случи. Малко се притеснявам да не стане по-зле. Но не съм дълбоко разстроена. Навярно би трябвало да бъда. Вероятно друга на мое място в момента щеше да лее пот във фитнеса, за да компенсира. Анелия отпреди три месеца със сигурност би го направила. Но аз вече не съм онази Анелия.

Не съм стъпвала във фитнеса от две седмици. И едва ли ще го направя поне още толкова, ако не и по-дълго. Мисълта за залата ме потиска повече от числото на кантара. Не следя храната си от повече от месец и не знам кога ще започна отново. Причината? Най-неочакваната за мен, но и най-логичната възможна. Получих онова, което исках.

Многоликият бял ориз

Ориз със свинско, праз, маслини и кисели краставички

Лично за мен всяко минаване на диета е повод за радост поне в едно отношение - храната. Знам, че като се каже "диета" повечето хора си представят много нещастна картинка - голяма купа трудна за преглъщане салата и бледи пилешки гърди и голям знак "Анатема!" върху всички кулинарни благини от рода на сол, мазнина, подправки, захар и не дай си боже шоколад. Е да де, но истината е, че да спазваш хранителен режим въобще не означава до припадък да преживяш сухи зелеви листа и да си мечтаеш за времената, когато пак ще можеш да похапнеш нещо с поне малко вкус. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам зеле. Същото важи за салатата и пилешките гърди. Просто ги обичам вкусни. А истината е, че здравословната и диетична храна няма абсолютно никакви основания да бъде лишена от вкус.

Чудесен пример за това е моята най, ама най-основна рецепта за бял ориз. И да, в случая под бял ориз имам предвид наистина бял, макар че сигурно със същия успех може да се замени и с всеки друг вид (кафяв, черен, див, червен и каквито там има още). Вероятно ще се намери някой да каже, че белият обработен и полиран ориз е враг на всяка диета (по ред разнообразни причини), ала не ме интересува. Аз си го обичам и ям достатъчно други храни, от които да си набавям баластни вещества (или по модерному фибри), че да не ми пука особено за теориите на отслабването. По-важна ми е практиката, която показва, че така приготвен оризът ме засища и ме пази от пристъпите на див следобеден глад, които обикновено ме отвеждат до магазина за шоколад. Още повече, че става не само лесно и бързо, но и винаги си облизвам пръстите. Често съвсем буквално.

Тази година обещавам да...

Нова година мина. Време е за редовната масова истерия на добрите намерения. Януари е месецът, в който се започва сериозно. Честно казано отсега изпитвам ужас от тренировките след работа. Особено като се има предвид, че на "Спаркпийпъл" напливът вече е в разгара си. При едни и същи точки за активност миналия месец по това време бях 2500-на в класацията, а сега съм след 4500-но място. Всички са на диета и спортуват. Чак ми става неудобно от това, че е и аз съм тръгнала да се стягам.

Но няма как. Наложително е. Оптимистичният вариант на пораженията от загубата ми на концентрация през декември е 96,4 кг. Песимистичният - 97,7 кг. Успокоявам се, че връщането назад е предимно вода, но не го вярвам. Да не говорим, че виждам промяна в начина, по който изглеждат мазнините под кожата ми. От каквото и да съм натежала, то стои на бучки, които не помня да съм имала някога и с които не искам да свиквам.

Затова, колкото и да ми е неприятно, и аз ще се влея в течението. Тържествено обещавам тази година (и по-конкретно от понеделник 14 януари) да направя следните неща: