За това къде бях през лятото и защо Анелия хем е на диета, хем не е

Вече е септември. Лятото се изниза малко като в полусън. Особено моят любим август. Оставих го да ми се изплъзне. Да ми изтече през пръстите като пясък. Не ми избяга. Просто докато търпеливо чакаше да му обърна внимание, времето му изтече. Остави ме с целувка и подозирам, че дори е прошепнал на септември да се грижи за мен.

Защо стана така? Кой е виновен? #Кой?! Кой-кой - аз разбира се. Изгубих се. Забравих накъде вървя и вместо да следвам пътеката, която искам, започнах да следвам онези, с които съм свикнала. Което доказва силата на навика. Добре, че навиците могат да бъдат променяни!

Предните два абзаца звучат много загадъчно, но зад тях стои съвсем банална история. Накратко…

От доста месеци вече нито тренирам сериозно, нито ходя редовно на танци, нито си следвам стриктно диетата. В последния месец и половина съвсем спрях и с двете. Още не съм го отразила на графиката в дъното на страницата, защото ме е срам и ме е страх да се изправя срещу фактите, но и това ще направя в неделя сутрин. Нали тогава ми е ден за теглене.

Оправданието ми за това крайно и трайно отклонение от плана е стрес. Напълно реалният стрес от твърде многото допълнителна работа, която взимам, и от поредния неуспешен опит за връзка. Благодарение на тях от известно време ходя като буреносен облак, който лее ту сълзи, ту мълнии и не си доспивам.

За връзката няма много какво да се каже. Много харесвам младежа. Даже направо си го обичам. И той ме харесваше. Даже май си ме обичаше. Но нито аз съм за него, нито той е за мен. Лазехме си взаимно по нервите и очаквахме от другия неща, които нямаше как да си дадем. Яд ме е само, че той пръв успя да приеме този факт. И пръв успя да продължи напред. Това ми даде възможност да се почувствам отхвърлена и изоставена и съответно качествено да се зария в самосъжалението си. И да се ядосвам на себе си, че се държа глупаво и влюбено, вместо да запазя достойнството си и да се държа на положение. Вече попреглътнах случката, така че и саморазрушителните чувства отминават. Относително скоро може дори да спра да изпадам в паника пред мисълта, че ще го видя с новата му, но да не избързваме с това. Засега ми е достатъчно, че наистина го чувствам като приятел, и знам, че няма да го намразя за години напред, както ми се е случвало с други бивши. Ще си запазим цивилизованите отношения, а с това ще оцелее и моето гореспоменато и изстрадало достойнство.

За допълнителната работа, от друга страна, мога да говоря много. Преди две години и половина за пръв път в живота си се хванах да работя в офис. Дълго лелеяна промяна след десетте години на свободна практика - без стабилни доходи, без платен отпуск, без сигурност. От тогава насам два пъти се отказвам от преводите. Всеки път беше завинаги и всеки път се връщах като ме потърсят с идеята, че малко допълнителни пари никога не са излишни, а и трябва да си "запазя позициите" в случай че "нещо стане". Сега правя трети опит да се откажа.

Продължавам да обичам превода - играта с думите, със стиловете на речта, търсенето на най-близкия еквивалент, удовлетворението от това, че съм разбрала нюансите на оригинала и съм успяла да ги предам. Тази любов е за цял живот. Но вече нямам сили да гоня срокове. Усещам ги не като надвиснал над главата ми Дамоклев меч, а направо като падаща на забавен каданс гилотина. Парализират ме от ужас. Вече не умея да се абстрахирам от тях. Стигнала съм до там, че от напрежение не мога да заспивам вечер, а сутрин едвам ставам от леглото.

Не ми помага и фактът, че допълнителната работа е именно това - допълнителна. Основната ми заема около единайсет часа на ден. Осем в офиса, два в път и един в подготовка. Останалите пет трябва да поберат всичко останало - танци и фитнес, прилежащото им време за транспорт, домакински задължения, забавления, хранене, блоговете ми, поне малко почивка за ума… Вече нямам нужната издръжливост да посвещавам три или четири от тях на още работа. И поне половината си уикенд, а често повече.

Прегоряла съм. Сигурно и остарявам. Допълнителните пари някак вече не си струват усилието. А "запазването на позиции" няма дълго да ми се получава, защото натрупаната умора в крайна сметка ме прави немарлива. Качеството рано или късно ще пострада. И вместо да запазя позициите си, ще ги изгубя. Тогава целият труд, терзанията ми, изхабените нерви, погълнатата за лъжливо успокоение храна, пропуснатите тренировки, партита, срещи с приятели, мигове - всичко ще се окаже напразно. Време е наистина да спра и дано третият път да ми е на късмет!

Но оправданията са си оправдания. Причината да им позволя да ме извадят от релсите на Диетата не се крие в тях. Причината е, че изгубих мотивация. Когато започнах миналия юни, бях ядосана. Исках да натрия носа на тогавашния си бивш. Исках да си го върна. Знаех, че това няма да трае вечно, но ми даде начална скорост. После видях резултати и се амбицирах да постигна още. След което попаднах на онази новата любов. Връзката може и да не оцеля, с младежа може и да не си пасваме достатъчно, но за пръв път в живота ми някой ме обичаше не въпреки килограмите ми, а включително и заради тях. Знаех, че е възможно. По принцип. Но когато наистина ми се случи, осъзнах, че истинската причина да искам да съм по-слаба, е убедеността ми, че на тези килограми никой няма да ме харесва цялата и без забележки. Че на тези килограми не заслужавам да бъда обичана пълноценно. Дори от самата себе си.

Странно как някои подсъзнателни убеждения просто се разтварят във въздуха когато ги посочиш с пръст и ги разгледаш от всички страни! Доволна съм, че се случи. Но с това се случиха и още две неща. Първо, изгубих мотивацията, която произтичаше от него. Изчезна онази движеща сила, която успяваше да ме качи на автобуса за фитнеса в моменти, когато предпочитам да се прибера и да си легна. И второ, на негово място зейна празнина. Ако това вече не е важно за мен, какво е? Ако намаляващите показания на кантара вече не могат да ме направят щастлива, какво би могло?

Ето затова се чувствам изгубена. Оказа се, че целта ми е била просто средство за постигане на по-голяма и по-важна цел. Неадекватно средство. И така старата цел вече я няма. Но все още не знам какъв е новият път към онази по-важната цел. Налага се да седна и да проведа един сериозен разговор със себе си. Да се разровя, да открия какво наистина искам. Да реша по какъв път искам да вървя към него. Да се запитам защо го искам.

Това е труден разговор. Избягвам го от месеци. Крия се зад работата, зад умората, зад липсата на време. В усилието си да го избегна спрях да пиша в блога. Все пак няма как да продължа с публикациите, ако не знам какво въобще става с Диетата на Анелия и накъде ме води. Не че в главата и сърцето си съм се отказала. Не съм. Но все още не знам защо.

Затова сега отивам да си направя обяд (относително диетични, но най-вече вкусни фузили карбонара например) и да започна да говоря с вътрешното си аз. Дано храната разчупи леда. Имаме доста какво да си кажем.


Следва продължение…