Две години "на диета" - кратък пътепис от трънливите пътеки на отслабването

Някъде в представянията си съм писала, че се боря с теглото си от пубертета насам. Качвала съм, сваляла съм, пак съм качвала и пак съм сваляла, но никога не е имало момент, в който да си кажа: "Това е. Така съм си добре." Голямото събитие, което се случи преди две години и с което започва този пътепис е решението ми да направя този (пореден) опит за отслабване публичен. Ама наистина публичен. Профилът ми в Спаркпийпъл винаги е бил видим, но към него интерес са проявявали само други потребители на сайта - някакви имагинерни американци, които никога през живота си няма да срещна и които няма да ме държат отговорна за неспазването на обещанията към себе си (ако и в сайта на сто места да пише, че могат да го направят). Но od изложа плановете и провалите си на показ пред хора, които познавам, които ще виждам постоянно и които с най-добри намерения ще ме разпитват какво става и докъде съм стигнала… Това беше друго нещо. За подобна стъпка се изисква голяма смелост или сериозно отчаяние.

При мен беше второто. Началото на 2013-та беше трудно за мен. Преживях раздяла и при това много тежко. Един от доводите на младежа за нея бяха размерите ми, които се бяха увеличили по време на не особено успешната ни връзка, но от отхвърлянето само продължиха да нарастват. Така един прекрасен ден за пръв път в живота си видях на кантара ужасяващо число - 110! Очевидно не съм пожелала да го въведа в Спаркпийпъл, откъдето е снимката на "маршрута" по-долу. Вместо това съм се вкопчила в 109,9. До такава степен не съм искала да приема онова, което се случва. Не исках да съм сама, не исках да ме отхвърлят защото съм дебела, не исках да съм дебела… Яд ме беше на младежа, на мен, на вселената и на всичко останало и единственото решение, което виждах, беше да отслабна и да добия толкова впечатляващ вид, че да му натрия носа (на младежа, а може би и на света). Поех си дъх и се хвърлих в дълбокото.


Маршрут на пътуването



Смело мога да кажа, че това беше най-успешният ми опит за отслабване до момента. И въпреки това за една година направих пълен кръг и отново съм на килограмите, от които тръгнах. Но и по пътя надолу, и по пътя нагоре научих по нещо и най-лесно ще ми е да карам в хронологичен ред.

1. Гневът е мощен, но нетраен мотиватор

Вече казах, че започнах това пътуване от яд. Като гледам графиката, издържал е около четири-пет месеца преди напредъкът да започне да убива устрема му. Спомням си какво се случи. Удовлетворението от резултатите малко по малко го отми и притъпи. Опиянението от успеха беше толкова силно, че спря да ми пука ще натрия ли нечий нос или не. Моят се рееше твърде високо, за да има отмъщението някакво значение. Бях доволна от себе си, а това е рядко щастие, когато цял живот се бориш с тялото си. И ключът към провала на всичките ми диети.

Когато започвам опит за отслабване, причините и целите изглеждат ясни - да сваля толкова и толкова килограма, защото ми тежи и искам да отслабна. Но това е само фасада. Ако се заровя достатъчно надълбоко винаги се оказва, че просто съм нещастна, не съм доволна от начина, по който се отнасям към себе си, и искам да се почувствам по-добре. Диетата и спортът са добър начин да се справя с проблема, защото представляват грижа за мен самата. Физическото ми състояние се подобрява, резултатите ми носят удовлетворение, самочувствието ми се повишава, стресът намалява, преодолявам гнева и страховете си и така мотивацията ми затихва уж неочаквано, но всъщност закономерно, защото далеч преди "желаното" си тегло аз вече съм постигнала реалните цели на диетата. Лошото е, че нямам представа какво искам да правя оттам нататък, а това значи че или попадам на плато, или започвам отново да качвам. 

2. Навикът е съюзник номер 1 на дългосрочните планове

Навлязох в платото с настъпването на новата 2014 година. В продължение на 8 месеца теглото ми варира слабо - в рамките на 5 килограма. Тогава не го усещах така, но сега знам, че си беше дълъг период на стабилност. При това въпреки обичайните сътресения, които могат да ме изстрелят нагоре - връзки, раздели, срокове, преумора. Онова, което ме държеше беше навикът. За половин година бях успяла да свикна да си нося храна за офиса, която готвя по определен начин, и да спортувам. Вече не бях толкова стриктна и редовна, поради което спрях да отслабвам, но благодарение на навика поддържах постигнатото. 

3. Разбитото сърце е враг номер 1 на душевното и телесното ми равновесие

Голямото катерене започна през август 2014 г. със заминаването за морето, но причината не беше нарушаването на режима и кулинарните изкушения на курортното градче. Тогава получих един емоционален шамар. Мисля, че ще се съгласите, че малко неща са по-разрушителни за самочувствието от това мъжът, когото още искаш, да се хване с някоя нова, която и на малкия пръст не може да ти стъпи, но той въпреки това и оказва вниманието, което е отказвал на теб. На мен ми действа объркващо. Изгубвам се. Сигурно милиарди диети започват с дълбоко погрешната презумпция "ако съм по-слаба, ще ме обичат повече" или дори просто "ще ме обичат". Тази също започна така. И когато неизбежно се окаже, че двете неща не са свързани, диетата рухва и се обръщам към старите и изпитани методи за справяне с разбитото сърце - чрез храна.

Не знам дали някога ще се науча да търся във фитнеса и чинията само онова, което могат да ми дадат - моментната наслада от тренировката и ястието и по-продължителната наслада от физическата сила и цялостно по-добрата форма. 

 

4. Само със спорт не се отслабва

Напълнявам от девет месеца, но преодоляването на емоционалната криза не отне чак толкова много време. В края на декември се завърнах във фитнес залата. Загубата на сила и форма се отрази пагубно върху чисто физическото ми състояние и трябваше да направя нещо. Започнах относително редовно, но въпреки това ходът на килограмите надолу беше кратък. Причината? Не си промених храненето. Е, стараех се да си нося обяд и да не прекалявам, но така и не си поставих твърди правила. А истината е, че повишената физическа активност повишава апетита и ако човек не е стриктен, започва съвсем неусетно да яде повече от преди, за да компенсира изгореното в залата. Тялото е по-умно от нас, но това не винаги е за негово и наше добро. 

5. Не ме бива да ограничавам храната си частично

Когато разбрах, че без диета няма да постигна нищо, все още не бях готова да започна такава. Затова се опитах да вкарам в проект "На място във фитнеса" задача, която постепенно да ме вкара в диетичен режим. Целта беше да свикна отново да записвам и по възможност да намаля междинните си похапвания. И "Хапвай смело" свърши работа - макар и трудно, се настроих отново да започна да си записвам храната. Освен това се поуплаших от количествата, които изяждам и си изясних къде е причината да качвам килограми. Не че съм се чудила. Точно затова толкова трудно се пречупих да започна да записвам.

Ефектът обаче се получи не съвсем очаквано. Поставях си тази задача няколко пъти с леки изменения, но така и не я довърших успешно. Накрая, след провала на третия опит, ми стана ясно, че ще ми е далеч по-лесно да следя всичко, което ям, отколкото само част, и просто започнах. Което потвърждава Кубертеновия принцип, че участието е по-важно от победата. В хода на неуспешните си напъни човек се учи и се променя, докато накрая не намери правилния начин - за себе си и за момента. Или пък правилната цел.

В този дух, мога да обобщя опита си от последните две години в едно изречение: 

Диетата на Анелия наистина е пътуване за цял живот

Това значи, че пътят няма да е нито прост, нито ясен, нито гладък. Ще има успешни и неуспешни периоди. Ще има промени в приоритетите ми. Ще има плата и качване на килограми. Ще има мързеливи периоди. Желанията ми ще се променят. Целите ми ще се променят. Вкусовете ми ще се променят. Проект "На място във фитнеса" ще се напълни с цял куп неуспешно прекратени задачи - много повече от успешните. Ще има емоционални сътресения, които напълно ме вадят от релси. Ще има от всичко и това не е лошо, защото макар да си поставям цели измерими с числа, реалната причина да правя всичко това е, че искам да се грижа по-добре за себе си и да си създам душевен и физически комфорт. Нужен ми е процесът преследване на целите, а не моментът на постигането им - той е само чудесен бонус.

Именно затова, макар да съм пак на килограмите от които тръгнах, нямам чувството, че започвам отначало. Надявам се да го запазя още дълго. Спомням си един мотивационен цитат от нета : "Ако ти писнало да започваш отначало, спри да се отказваш." Винаги съм го разбирала като "не спирай да полагаш усилия", но ето че може да се тълкува и като "не се отчайвай от спънките и провалите, защото те също са част от процеса". Първото е изморително. Второто ми дава свобода. 

Оттук нататък

Вече стана ясно, че "На място във фитнеса" доста забуксува последния месец. Изпуснах края на повечето задачи. Някои рестартирах, други ще трябва да рестартирам тепърва, а трети - да отменя. Надявам се през следващите десетина дни да успея да седна и да ги разпиша, за да обновя страницата на предизвикателството. Както и да подхвана най-сетне рубриките за спорта и храненето, които увират в главата ми от толкова време. Така че…

Нищо не е свършило. Тепърва започваме.