За тишината и защо 35 седмици от нея са ми предостатъчни

Който е чел повечко статии от този блог знае, че те спадат към общо взето три типа - Планове (аз обяснявам как не съм се отказала от мечтите си за физическо самоусъвършенстване, правя план за постигането им и ентусиазирано се впускам да го изпълнявам), Прозрения (постигнала съм някаква малка победа или някакъв провал по пътя, разнищвам емоционалната си реакция и се самонадъхвам как това няма да ме спре или пък ще ме стимулира да преследвам Плана) и Полезна информация. Подозирам, че много по-малко са онези, които си дават сметка за четвъртия и може би най-значим тип мои публикации - липсващите. Ето например сега. Ако приемем, че би трябвало да публикувам тук веднъж на две седмици (ще ми се да е веднъж седмично, но никога не се е получавало), между последната ми статия и тази би трябвало да има още седемнайсет. Но ги няма. Не че за това време нищо не се е случило. Напротив. Но блогът ми го показва не с думи, а с трийсет и пет седмици мълчание. С тишина. Нервна, притеснена, виновна и на моменти дори отчаяна тишина.

Осем месеца тишина

Тя се дължи на предвидим проблем. Животът ми въобще не върви по плановете, които така старателно накроих миналия септември. Поставих си за цел да стана по-щастлива и гръмко обявих на себе си, че най-сетне е спряло да ми пука колко ще тежа. След което тържествено си поставих цел да отслабна - отново - и после през цялото време се разкъсвах от вина (че съм изневерила на себе си) и терзания (дали пък вървейки по тази пътека не си изневерявам още повече). Принципно терзанията ми дават добър материал за писане, но този път бях твърде объркана, за да измисля какво да кажа. Хаосът в ума ми до голяма степен саботира и поредния опит да се захвана сериозно с фитнес, който повлече към дъното със себе си и така добре замислената поредица публикации за конкретни тренировки. А когато към кашата се добавиха и задълбочаващи се финансово-битови неуредици в комбинация с пълна липса на идеи как да се измъкна от тях и накъде въобще искам да поема, цялата работа приключи с резултат, точно обратен на търсения. През юни (когато започнах да пиша тази публикация) бях доста по-малко щастлива отколкото през септември миналата година и като пряко следствие ударих най-високото си тегло за целия си живот.

Как се чувствах от това ли? Гневна. Яд ме беше на мен самата, че изпуснах юздите и на диетата, и на спорта, но най-вече на битово-финансовите си дела. Яд ме беше на отражението ми в огледалото, защото показваше една нещастна, неуверена, уморена и неподдържана жена. Яд ме беше на тялото ми, защото формата му се промени и не знаех, а и още не знам как да го обличам. И защото поради лоша физическа форма отдавна забравени болежки се завърнаха. И защото новопорасналите ми мастни запаси ограничаваха и ограничават движенията ми с обеми на непривични места. Яд ме беше, че не се справям с живота си, така както всеки път си обещавам, че ще сторя. Бях бясна. Идеше ми да крещя, да блъскам, да удрям и да чупя. Идеше ми да пиша, за да го излея, но не го направих. Вместо това изпълних блога с липсващи публикации. И защо, като знам, че писането ми помага? Защо мълчах? Защо след като през юни написах текста дотук, така и не успях да го довърша и продължих да мълча?

Наложи се още доста път да измина до момента, в който мога да призная причината чрез клавиатурата. Беше ме страх. Не говорех, защото нямах решение на проблема си, а когато човек споделя проблем, без да има решение за него, мнозина приемат това като покана или дори подкана да дават съвети - в повечето случаи неуместни, а понякога дори и обидни в очевидността си. Всички сме си патили от такива. Убедена съм. Който е казвал, че е изморен, и не е получавал на това отговора "ами, почини си", да вдигне ръка. (Благодаря, не се бях сетила!) А на колко груби и некомпетентни препоръки за отслабване съм се наслушала през годините! И колко пъти са ми поставяли медицински диагнози хора, които не само че нямат необходимата квалификация, но и общата им медицинска култура е под всякаква критика! Като се има предвид, че от половин година насам основните ми тревоги са свързани с парите, от които зависи физическото ми оцеляване, просто не намерих куража да разбера какво имат да ме "посъветват" някои хора по този въпрос.

За съветите и хората

В повечето случаи непоисканият съвет просто дразни, но в момент на уязвимост от него може много да заболи. Тогава колкото и глупав да е, той е способен да посее съмнение и да отприщи лавина от срам, страх, самообвинения и да доведе до много, ама много неправилни драстични решения. Иска се практика, за да спреш да се замисляш над чутото, и още повече, за да изградиш поведение, което да прекратява разговора бързо и относително безболезнено. По темата с килограмите вече съм понатрупала такава, но по отношение на парите още я нямам. Затова междувременно най-лесният начин да овладея щетите е мълчанието.

Няма да забравя един коментар към миналогодишна моя публикация. "Моето мнение (не зная дали го искаш) е че си направила грешка, че си обявила пред всички, че отслабваш." Разбрах какво има предвид жената дори и без мотивировката след това. Публично оповестената цел ме превръща в лесна мишена за съветване и уж стимулиращ контрол. Много дълги години и аз следвах тази логика с отслабването. Десетки пъти съм започвала диета, без да кажа на никого. За всеки случай. За да си спестя срама, ако случайно не успее. За да не търпя унизителни наставления от познати и непознати. Унизителни, защото щом човекът насреща смята за необходимо да ми изтъква очевидни неща, значи ме смята за глупава. Или иска да ме накара да се чувствам така. За да не се питам действително ли изглеждам толкова глупава. За да не се питам дали пък наистина не съм глупава. И слабоволева. И обречена на неуспех. Вовеки.

Трябваше ми повече от четвърт век, за да проумея, че всички или поне почти всички дразнещи вмешателства са плод на добри намерения. Малки закачливи павенца по пътя към ада. Казвам, че имам проблем, и човекът отсреща се хвърля да помага - неадекватно, но искрено. А е неадекватно, защото благодетелят ми не осъзнава, че а) аз всъщност не говоря на него и б) той всъщност не говори на мен.

За да облека проблема си в думи, аз трябва да го разнищя и анализирам, а това ми помага да го разбера по-добре и много често ме насочва към решение. На практика това означава, че когато споделям, аз говоря най-вече на себе си. Събеседникът има важната роля да ме изслуша, но ако въобще ще реагира с нещо повече от някое междуметие, не очаквам от него да ми даде съвет, а мнение. Точно като жената по-горе. Тя не беше съгласна с мен, но не ми каза какво да направя, а какво мисли, какво чувства и какъв е нейният опит. Даде ми повод за размисъл и ми помогна да си помогна сама.

Много хора обаче не разбират нещата така. Според тях щом се оплаквам, значи се чувствам неспособна да реша проблема си сама и имам нужда от наставления, а щом се обръщам точно към тях, значи ги смятам за по-компетентни от себе си и очаквам да ми поднесат решението на тепсия. От това по-голям комплимент едва ли има. И те го поднасят. Изстрелват едно "ами, почини си" или "спри мазното месо". Чистосърдечно ми предоставят своето най-ефективно решение, за да докажат сами на себе си, че са достойни за оказаната им чест. Не изпитват нужда да вникват в проблема, защото също като мен говорят на себе си. Човекът си казва "гледай ти колко съм бил умен", а аз през филтъра на комплексите и страховете си аз чувам "виж колко си глупава". И снежната топка тръгва да се търкаля по склона.

Дразнещо е. Едва ли някога ще спра да се вбесявам от човешката склонност да говорим преди да сме помислили. Включително когато го правя аз. Толкова много болка произтича от простото нежелание да си поразмърдаме мозъка. Трудно ми е да разбера защо сме по-склонни с дни месеци и години да търпим последиците от нея, отколкото да се замислим за пет минути. Но пък гневът бързо ми минава, защото спрях да се замислям над съдържанието на "съветите". Все по-рядко някой от тях успява да стигне до мен. Поне в областите, където се чувствам сигурна в себе си. Над останалите упорито работя, защото ми омръзна да мълча.

Мълчанието не решава нищо

То заобикаля болката, а не я премахва. Спасява ме от това да оправдавам очакванията на околните, които сама съм породила или си мисля, че съм породила, но не ми дава свобода. То само подменя необходимостта да се доказвам с необходимостта да се крия. Макар че всъщност независимо кой ме чува и чете, аз давам обещанията си единствено на себе си. Затова и наградите, и наказанията или прошката накрая ги раздавам единствено аз. Ето я моята свобода - всичко си зависи от мен. Ето разрешителното да списвам този блог с максималната искреност, на която съм способна. Той е пълен с неща, които съм написала за себе си - за да ги подредя, за да ги проумея, за да ги запомня. Но е публичен, защото макар да са лични, си струва да ги споделям.

Дори да отнеса по някой необмислен съвет тук-там, повечето реакции са точно това, от което имам нужда - повод за размисъл, насърчение, източник на идеи, нова гледна точка и най-вече напомняне, че не само аз се боря с такива демони.

Странно нещо са демоните. Колкото по-малко говориш за тях, толкова повече сила набират, но назовеш ли ги, я губят наполовина. А когато се окаже, че не си сам срещу тях, точките им за удар съвсем намаляват. С каквото и да се сблъскваме, важно е да знаем, че не сме сами. Затова се блазня от мисълта, че и моите излияния тук помагат някому. Повечето читатели на блога са мълчаливи, но в мълчанието се случват важни неща. Надявам се, че от време на време и аз карам някого мълчаливо да се замисли и да направи крачка в посока към свободата си.

Никога не е късно!

Нито след 35 седмици, нито след 8 месеца, нито след година, нито след двайсет. Тишината винаги свършва.

Какво следва?

За тези осем месеца тихомълком в живота ми се случи малко чудо. Някак, не ми е много ясно как, започнах да се оказвам във фитнеса три-четири пъти седмично. Това значи, че имам да споделя цели четири тренировки по мускулни групи и този път кратки и съвсем годни за вместване в натоварен график. Освен това открих нови места за пазаруване, нови неща за себе си и за живота и нови неща за правенето на сайтове, така че се очертават публикации с полезна информация, още прозрения и пълно преобразяване на блога.

Върнах се и ще се връщам пак. Често.