Попаднах на този цитат днес и се замислих. С Младежа се запознахме преди години. Всъщност вече дори не помня дали беше преди две връзки или преди три. Май преди три. Не сме се виждали. Чатехме и сме си разменяли снимки. Той наистина беше впечатляващ. Тренира силов трибой и като типичен представител на категория до 110 кг в добра форма на състезания вдига по над 300 кг от мъртва тяга, лежанка и изтласкване. Той вероятно е единственият мъж, на когото бих се доверила да ме вдигне на ръце, без да ме е страх, че ще получи херния или ще се сецне. И на всичкото отгоре си пада по пълни жени. Звучи идеално, нали? Е, би било ако нямаше два малки проблема.
Първо, живее в прекрасен малък град далеч от София. И второ, пада си по жени, по-пълни от мен.
Няма да забравя репликата: "Как може тия 102 кг да не ти личат, бе?! Поне 110 да беше." Тогава още не бях виждала на кантара това ужасяващо кръгло число. Но сега, когато го видях естествено реших да проверя дали пък Младежа няма малко да облекчи болезнената ми неувереност. Като по чудо се оказа, че в момента е свободен. За пръв път от години. Идеалният мъж, идеалният момент. Първата му работа беше да попита колко тежа. Казах му с известна гордост. Сменихме темата. Той предложи да се видим. Аз приех. Следващата реплика беше: "Ама ще ми качиш ли още? Стани поне 120 - да си колкото мен."
Винаги ми е било ясно, че няма да напълнея нарочно, но исках да го видя. Повече от 5 години съм се чудила какво ли би било да съм с мъж, който наистина харесва корема ми. Не съм го лъгала, но се опитах да увъртам. До снощи.
Трябваше да се видим днес, но снощи преди да тръгнем да се уговаряме той проведе проверка. За пореден път ме попита колко тежа. Беше си пак толкова 109-110 кг. "Е, няма ли да я минеш тази бариера, Добрева?!" Стана ми много криво. За пореден път не бях достатъчно добра. Допреди няколко месеца мъжът, към когото се стремях, искаше да отслабна, за да се доближа до идеала му. Сега мъжът, към когото се стремях искаше да надебелея, за да се доближа до идеала му. Но резултатът си беше същият - усещането, че не съм харесвана такава, каквато съм.
Със съжаление трябва да призная, че съм се опитвала да угодя на такива желания. Опитвала съм се да се харесам. Но вече не ми се получава.
Имам си своите недостатъци. Някои от тях се опитвам да смекча заради самата себе си, някои заради другите около мен. Но каквото и да правя, както и да се променям, аз съм такава, каквато съм. Това е началото и краят. Време ми е да престана да се извинявам, защото наистина не съжалявам. Който и да се реши да застане до мен, ще трябва да ме приеме каквато съм, а в замяна ще получи същото от мен. Ни повече, ни по-малко. Око за око. Любов за любов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар