За последните две седмици разликата в теглото ми е 5 килограма. Нагоре.
Това е тъжна новина. Интересното обаче е, че не е чак толкова тъжна. Не ми е приятно, че се случи. Малко се притеснявам да не стане по-зле. Но не съм дълбоко разстроена. Навярно би трябвало да бъда. Вероятно друга на мое място в момента щеше да лее пот във фитнеса, за да компенсира. Анелия отпреди три месеца със сигурност би го направила. Но аз вече не съм онази Анелия.
Не съм стъпвала във фитнеса от две седмици. И едва ли ще го направя поне още толкова, ако не и по-дълго. Мисълта за залата ме потиска повече от числото на кантара. Не следя храната си от повече от месец и не знам кога ще започна отново. Причината? Най-неочакваната за мен, но и най-логичната възможна. Получих онова, което исках.
Писала съм за това какво ме мотивира да се впусна в приключението "Отслабване". Първо беше гневът към мъжа, който ме отхвърли, защото съм дебела. Той поулегна с времето (гневът, за мъжа не съм сигурна), но когато спря да ми бъде движеща сила, на негово място дойде опиянението от резултатите - удоволствието, че съм постигнала нещо леляно, пък макар и отчасти. Това беше на повърхността. Дълбоко под нея и желанието да съм "слаба", и гневът ми, и болката от отхвърлянето, а вероятно и самото отхвърляне, се дължаха на едно дълбоко вкоренено и дълбоко крито мое убеждение. На почти неосъзнато ниво аз вярвам, че не съм достойна да бъда обичана. Причините са няколко, но килограмите водят убедително пред останалите неща в списъка. Това убеждение е, и винаги е било, основната ми мотивация да отслабна. Искам да съм слаба или поне по-слаба, за да получа любов. При това не само от някой мъж, а и от самата себе си.
Знам, знам. Умът ми е съвсем наясно, че това е глупаво. Ценността на един човек не се определя от външния му вид и килограмите. Затова и винаги когато постигна някакви резултати според кантара или сантиметъра, след известно време блокирам. Анелия, която слабее, за да бъде обичана, се сблъсква с Анелия, която на инат казва: "Не, аз съм повече от няколко числа. Искам да ме обичат заради човешките ми качества, а не заради това доколко се вмествам в нормата." Но през повечето време подсъзнанието ми е на мнение, че докато изглеждам така, няма да бъда обичана от никого и нямам правото да обичам сама себе си. Затова и поддържа мотивацията ми цели шест месеца. До януари, когато в живота ми влезе любовта.
Тя ме свари неподготвена. Толкова неподготвена, че известно време ми беше трудно да повярвам, че се е случило. На моменти все още не мога. В крайна сметка просто няма начин, нали така? Не съм отслабнала достатъчно. Не съм се справила с гнева си. Не съм се преборила да стана спортна натура. И все пак Той е факт. Преди половин час говорихме по телефона. Ако реша, че си въобразявам, достатъчно е да погледна хронологията на разговорите си, за да се убедя, че е истински. Как стана така? Как се оказах на върха, без да съм изкатерила целия стръмен и трънлив маршрут, който си бях начертала?
Много просто. Последвах максимата, че ако искаш нещо, което не си имал, трябва да направиш нещо, което не си правил. Винаги съм я разбирала като "да успееш да стигнеш по-далеч в усилията си от преди". Тоест да стискаш зъби по-дълго, но реално да правиш същото. Този път обаче я приех буквално. Излязох с младеж, на когото не възлагах никакви надежди. Ако бях обявила конкурс по документи, той трудно би стигнал до интервю. Но ето че три месеца по-късно няма никакво съмнение, че съм във връзка. Връзка, в която се чувствам така, както съм си мечтала - обичана и приемана. Връзка почти точно такава, каквато исках.
И това се оказа проблем. Все си мислех, че ако получа онова, което искам, ще бъда щастлива. А ако съм щастлива, това би ме стимулирало да продължа да вървя напред и нагоре. Вероятно щеше да е точно така, ако бях получила Любовта като резултат от предвидените за целта усилия. Имах план. Имах очаквания. Представях си го малко като в електронна игра - нямаше начин да получа наградата, ако не мина нивото. Затова когато налетях на нея насред път, от една страна се зарадвах, а от друга се паникьосах.
Както казах, имах план. Бях се настроила да го следвам още доста време, а той изведнъж се оказа излишен. Бях като набрал инерция влак, който дерайлира. В момента локомотивът ми е напълно извън строя, а вагоните лежат пръснати из полето наоколо, дълбоко затънали в калта. Странно е колко страшно може да бъде да постигнеш крайната си цел, без да си минал през междинните. Ако трябва да бъда напълно честна, цялата несигурност, която изби в следствие на внезапната промяна (с малко помощ от доза умора, допълнителен работен стрес и един два грипа), ме върна обратно към най-разрушителните ми навици. Бях позабравила епизодите на преяждане и преднамерено тъпкане със "забранени" храни. Отдавна не бях крила какво и колко ям. Не че някой ми държа сметка за това. Крия се защото се срамувам от себе си. Бях забравила какво е да се чувстваш безсилен пред импулса да погълнеш нещо. Но си спомних.
Хубавото в случая е, че кризата отминава малко по-малко. Ако допреди няколко седмици епизодите ми на паника и неутолим апетит траеха от сутрин до вечер, сега избиват за по час-два или дори по-малко, и то не всеки ден. Знам, че скоро ще отшумят напълно, защото това отшумяване не се случва от само себе си, а (ако се върна към метафората с дерайлиралия влак) вече съм започнала да си вадя вагоните от калта и да ги връщам на релсите. За това мога да благодаря на същия човек, който ме извади от тях. Каквото и объркване да внесе в диетата ми, той ми дава многократно повече положителни неща - стабилност и спокойствие в отношението ми към самата мен, вяра в бъдещето, доверие. Благодарение на него цялата тази криза се случи осъзнато. Не че успях или успявам да я контролирам повече от преди, но ясно виждам какво се случва, защо и кога. А знанието е сила. Особено когато научаваш по нещо за самия себе си.
Вероятно ще ми трябва повече време да открия нов локомотив за влака. Няма как да си върна предишната мотивация, защото дори нещо да се случи и връзката ми да се разпадне, още доста време няма да мога лесно да си затворя очите за липсата на пряка връзка между любовта и килограмите. Ще ми трябва нова опора. Тук-там откривам загатнати възможности. Възвръщат ми се вкусът към храната, към готвенето и към салсата, които бях позагубила по едно време. Възвръща ми се удоволствието от модата. Има надежда.
И не, не съм се отказала. Само си прегрупирам силите. Колкото и време да ми отнеме.
ПС Тази публикация ми показа, че трябва да пиша по-бързо. Докато я завърша измина още една седмица, през която силата на емоциите, които излях тук намаля. В следствие на това стана по-трудно да ги опиша вярно. А и данните от тегленето вече не са актуални и за свое успокоение теглото ми отново е мръднало малко надолу - колкото да ме увери, че всички тези резки разлики се дължат основно на вода. Както казах по-горе, има надежда. И наистина ще се опитам да пиша по-бързо. Така вероятно ще започна да пиша и по-често. Стискайте палци.
Както казах, имах план. Бях се настроила да го следвам още доста време, а той изведнъж се оказа излишен. Бях като набрал инерция влак, който дерайлира. В момента локомотивът ми е напълно извън строя, а вагоните лежат пръснати из полето наоколо, дълбоко затънали в калта. Странно е колко страшно може да бъде да постигнеш крайната си цел, без да си минал през междинните. Ако трябва да бъда напълно честна, цялата несигурност, която изби в следствие на внезапната промяна (с малко помощ от доза умора, допълнителен работен стрес и един два грипа), ме върна обратно към най-разрушителните ми навици. Бях позабравила епизодите на преяждане и преднамерено тъпкане със "забранени" храни. Отдавна не бях крила какво и колко ям. Не че някой ми държа сметка за това. Крия се защото се срамувам от себе си. Бях забравила какво е да се чувстваш безсилен пред импулса да погълнеш нещо. Но си спомних.
Хубавото в случая е, че кризата отминава малко по-малко. Ако допреди няколко седмици епизодите ми на паника и неутолим апетит траеха от сутрин до вечер, сега избиват за по час-два или дори по-малко, и то не всеки ден. Знам, че скоро ще отшумят напълно, защото това отшумяване не се случва от само себе си, а (ако се върна към метафората с дерайлиралия влак) вече съм започнала да си вадя вагоните от калта и да ги връщам на релсите. За това мога да благодаря на същия човек, който ме извади от тях. Каквото и объркване да внесе в диетата ми, той ми дава многократно повече положителни неща - стабилност и спокойствие в отношението ми към самата мен, вяра в бъдещето, доверие. Благодарение на него цялата тази криза се случи осъзнато. Не че успях или успявам да я контролирам повече от преди, но ясно виждам какво се случва, защо и кога. А знанието е сила. Особено когато научаваш по нещо за самия себе си.
Вероятно ще ми трябва повече време да открия нов локомотив за влака. Няма как да си върна предишната мотивация, защото дори нещо да се случи и връзката ми да се разпадне, още доста време няма да мога лесно да си затворя очите за липсата на пряка връзка между любовта и килограмите. Ще ми трябва нова опора. Тук-там откривам загатнати възможности. Възвръщат ми се вкусът към храната, към готвенето и към салсата, които бях позагубила по едно време. Възвръща ми се удоволствието от модата. Има надежда.
И не, не съм се отказала. Само си прегрупирам силите. Колкото и време да ми отнеме.
ПС Тази публикация ми показа, че трябва да пиша по-бързо. Докато я завърша измина още една седмица, през която силата на емоциите, които излях тук намаля. В следствие на това стана по-трудно да ги опиша вярно. А и данните от тегленето вече не са актуални и за свое успокоение теглото ми отново е мръднало малко надолу - колкото да ме увери, че всички тези резки разлики се дължат основно на вода. Както казах по-горе, има надежда. И наистина ще се опитам да пиша по-бързо. Така вероятно ще започна да пиша и по-често. Стискайте палци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар