Отивам, отивам, отивам… Отидох!

Голямо убеждаване падна в последните няколко дни. Ако погледна стената си във "Фейсбук" вероятно ще ме хване срам. То не бяха статуси, не бяха картинки, не бяха публикации в блога… А това е само върхът на айсберга. Невидими завинаги (и слава богу) ще останат безброй вътрешни диалози в които се самоубеждавам да отида на фитнес.

Бях си обещала, че ще го направя този уикенд и за малко да не го изпълня. Мога да кажа, че е от мързел, но всъщност си беше от страх. Ами ако някой ме попита защо не съм ходила толкова време, какво ще отговарям? Ами ако ме нахокат за несериозността? Ами ако се изложа по някакъв начин? Знам, че има нови уреди. Ами ако не се справя с тях? Ами ако не мога да се справя с тежестите, с които съм тренирала преди?  Ами ако изглеждам по-зле в дрехите си за трениране? Ами ако те въобще не ми станат? Ами ако съм смешна?

Пиша ги тези неща и си давам сметка колко са глупави. Нищо от това не се е случвало преди. Никой никога не ми се е подигравал в залата, никой не ме е хокал, никой не ме е засрамвал. Освен мен самата разбира се. Освен това никой не се интересува с колко тренирам и категорично няма да помни с колко съм тренирала преди. То и аз не бих помнила, ако не си записвах. И все пак страхът за малко да ме накара да си остана у дома.

Оказа се добре, че си запълних стената със смешни обещания. "Отивам. Отивам. Отивам." Те все пак успяха да ми дадат осезаем и може би дори решаващ тласък към автобусната спирка. Но най-силният двигател беше ангажиментът, който поех. В следващия месец и половина ще прекарам доста повече от обичайното време в залата за танци. Много се радвам за това. Глупости! Вълнувам се! Ужасно много. Но то значи също, че ако не подновя фитнеса, болките в ходилата ми ще се засилят.

Така че се стегнах и отидох. Отидох! А от това научих две неща. Първо, фитнесът действа светкавично. Тежестта в краката, отокът на глезените и скърцането в коленете ми сякаш се изпариха само за една, и то не много ефективна тренировка. Никога няма да спра да се учудвам колко е бърз ефектът. И второ, силата на навика е впечатляващо нещо.

Мислех, че след два месеца отсъствие, ще се чувствам странно в залата. Обаче не се случи. В момента, в който си отворих шкафчето и взех да разхвърлям дрехи из съблекалнята, се почувствах сякаш никога не съм спирала да ходя. Знам, че звучи помпозно, но сякаш си бях у дома. Цялата вътрешна борба си струваше дори и само заради това усещане. Цялата вътрешна борба, която също проведох поради навика си страхувам от излагане.

Доволна съм. Тази неделя направих две големи крачки напред. Преодолях несигурността си и във фитнес залата и в залата за танци. Поне засега. Убедена съм, че това ще роди още някоя и друга самодоволна публикация в следващите месеци. Надявам се да произведе и някоя вдъхновяваща. Следваща цел - храненето. То също трябва да влезе в релси или поне да мине под лупа. И ето че си имам следваща тема...